Град Дупница съществува още от дълбока древност. Първоначално се споменава под имената Тобиница, Доупла, Дъбница. С последното име е известен до Освобождението. След това официалното му име е Дупница. През 1948 е преименуван на Станке Димитров на едноименния комунистически деец, през 1949 на Марек, а през 1950 отново става Станке Димитров. След демократичните промени си връща старото име.
Близо до града се намира местноста Разметаница, където, според легендата, цар Самуил убива брат си Аарон. Градът е възникнал след османското нашествие. Първи сведения за него има от XIV век. Името му е отбелязано и в дневника на рицаря Арнолд фон Харф, посетил страната през 1499 г. Той го характеризира като “хубав град”. В град Дупница и околностите са разкрити следи от тракийската култура, антично селище и некропол, гробница от римско време. В резултат на археологически проучвания през 1993-1995 г. в местността Кулата са разкрити основи на крепост, съществувала през IV-V век. В средата на хълма е издигната отбранителна кула, която дава името на местността.
За първи път името Дупница се появява в османски регистър от третата четвърт на XV век. В предосвобожденската епоха стопанският живот на града е свързан предимно с рударството. Още през XVIII век. пътешественици отбелязват наличие на железни рудници в околностите на селището. В началото на XIX в. добивът на желязо в Дупница и района е все още значителен.
Началото на индустриализацията в града се поставя през 60 - 70-те години на XIX век, когато започват работа три предприятия от манифактурен тип: абаджийско, дървообработващо и за рязан тютюн. Градът започва да се оформя като един от големите тютюнопроизводителни центрове. Тютюнопреработката и търговията с тютюн е основен поминък за голяма част от населението до 30-те години на XX век. Градът е родно място на възрожденския деец Христаки Павлович (1804-1848), учител и книжовник, който издава първите български учебници по аритметика и българска история (“Царственик или История болгарская”), първата българска книга с граждански шрифт и първото българско печатно издание на “История славяноболгарская” от Паисий Хилендарски.
След освобождението, Дупнишка околия е гранична зона с Турция, като пункта за преминаване е бил на моста в с. Бараково. През 1904 г. в града е създадена и е дислоциран щаба на покритата със слава 7-ма Рилска дивизия, като е построена и една от най-старите военни болници в България, просъществувала над 100 години. Началото на индустриализацията в града се поставя през 60 - 70-те години на XIX век, когато започват работа три предприятия от манифактурен тип: абаджийско, дървообработващо и за рязан тютюн. Градът започва да се оформя като един от големите тютюнопроизводителни центрове. Тютюнопреработката и търговията с тютюн е основен поминък за голяма част от населението до 30-те години на XX век. Дупница е добре развит промишлен център. Водещи отрасли са химикофармацевтичната , консервната, шивашката и обувната промишленост. Дупнишката котловина попада в умереноконтиненталната климатична област с известно средиземноморско влияние, което прониква по долината на р. Струма и р. Джерман. Това смекчава климатичните условия на района и го отнася по-скоро към преходноконтиненталния климат. На територията на община са регистрирани 5 000 икономически субекта. Структуроопределящи икономическия живот на община Дупница са фармацевтичните фирми "Актавис - Дупница", "Фарма -Дупница", обувна компания "Еврошуз", предприятие за облекла "Марена". Поземлени и горски фондове: земеделската земя е 329 067 дка. От тях 36 128 дка. са общинска собственост - публична или частна. Горският фонд е 85 000 дка. От тях 4 300 са възстановени на частни собственици. 20 000 дка. са на територията на Национален парк Рила.
