“С концлагера край Дупница се слага началото на българския ГУЛАГ”, пише К. Зяпков в статията си “Деца народни има там, запрени на 10-ти март”, публикувана в сайта на Федерацията на анархистите в България anarchy.bg. Малцина дупничани днес знаят, че година след деветосептемврийския преврат, край Дупница в т.нар. трудово-възпитателно общежитие са въдворени над 1 600 души, определени от комунистическата власт като “врагове на народа”, а всъщност политически противници на режима. Сред тях са бивши царски офицери, интелектуалци, общественици, политици, духовни лица…Лагерът край Дупница се е намирал до река Джерман, близо до жп-моста при Аракчийския мост, а въдворените са строили жп-линията Дупница-Бобов дол, сочат оскъдните исторически извори. В сайта desebg.com e публикуван доклад от Желязко Троев, инспектор от Държавна сигурност, завеждащ трудово-изправителните селища (малко по-късно трудово-възпитателни общежития), в който се съдържа информация за организирането на едни от първите трудови лагери след 9 септември 1944 г. Първият от тях е край Дупница, където работният обект е жп линията Дупница – Бобов дол. В него е предвидено да бъдат въдворени около 1800 души от Софийска, Пловдивска, Плевенска и Горно-Джумайска области. Част от тях са преместени от първия трудов лагер, създаден в началото на 1945г. край Свети Врач, днес гр. Сандански. Документът е от април 1945 г. и е адресиран до министъра на вътрешните работи Антон Югов. Там е посочен и режимът, който се определя за лагерите. “Работният ден е 8-часов с 10-минутна почивка на всеки част. Позволява се кореспонденция – два пъти месечно, както и колети. Предвижда се дажбите да са увеличени като за физическите работници. Събота следобяд и неделя е дадено време за почивка и лична хигиена. Извършеният труд не се заплаща, а министерствата – това на благоустройството за лагера край Дупница и това на земеделието за лагера „Росица” поемат разходите за храна и издръжка на лагеристите и охраната от милицията.”
Със сигурност се знае, че в дупнишкия лагер са пребивавали за около 6 месеца 65 души, участници в Националната конференция на Федерацията на анархо-комунистите в България, провела се на 10 март 1945 г. в Княжево. “В лагера вече са въдворени няколкостотин души, предимно за фашистки деяния. Началник на охраната е Гершанов, управител на лагера – Йордан Нешев и домакин – Петър Гогов. Изпечени биячи-садисти. Спомняйки си с омерзение за биячите, още не спирам да се учудвам на идеолозите на тези отношения, на творците на концентрационните лагери! Какъв морал са имали шефът на ДС Руси Христозов, министърът на вътрешните работи Антон Югов, Цола Драгойчева и сие, които нареждат унижаване и унищожаване на хора с различни убеждения, но с които са били заедно в лагери месеци преди това. Колко мръсотия може да се таи в душите на новите функционери на властта, за да предложат на антифашистите-анархисти от величието на Манол Васев, Иван Рачев, Трухчо Трухчев, Стефан Тонев, Илия Петканов, Борислав Менков и т. н. да подпишат декларация, че повече няма да се занимават с фашистка дейност! Такава нелепост могат да сътворят само най-достойни ученици на Сталин и Георги Димитров. Лагерът край река Джерман е първият, в който са задържани антифашисти. С него се слага началото на българския ГУЛАГ. Част от анархистите са освободени след 3, а повечето – след 6 месеца”, пише К. Зяпков.
В статията си “В концлагера край Дупница”, публикувана във в. “Свободна мисъл” през 1993г., Ив. Р. Иванов описва “посрещането” на анархистите, арестувани на конференцията в Княжево, в дупнишкия лагер: “На пристигащите, строени в две редици, от гара Дупница към лагера, бе устроено “тържествено посрещане” от управителя на лагера Йордан Нешев – Данчо, коменданта капитан Гершанов, подуправителя Стоян – Кобрата и др. ….Надзирател е най-страшният милиционер – Бомбаджията. С шмайзер, винаги готов за стрелба, револвер и бомби, той понякога размахва и тояга над главата си, на която е написано с химически молив: “Троши глави като вашите”. Иванов разказва подробно и за над шестчасова “инвизиция” на анархистите /5 октомври 1945г./, които били изолирани от другите в отделна барака. Поводът за мъченията са намерени нелегално внесени опозициони вестници “”Народно земеделско знаме”, “Свободен народ” и “Знаме”. “Кобрата скубе коси, чупи пръсти и ръце с чугунена лопата, поваля малтретирания на пода, изправя го отново с ритници, блъска главата му в двете стени на канцеларията, псува и беснее...Перушанов прибавя най-опасните номера. Кара арестанта да се изправи далеч от стената и да стои подпрян само на върховете на двата показалеца на ръцете си, нанася ужасни удари с лопата или с дърво по голия му кръст”. Трудово-възпителното общежитие край Дупница е закрито през октомври 1945г., а повечето му обитатели са преместени в един от най-зловещите лагери на смъртта - “Куциян” край Перник.
Мястото до Аракчийския мост в Дупница днес не подсказва с нищо, че именно тук на изнурителен физически труд, ужасяваща мизерия, болести, глад и жестоки изтезания са били подложени поне 1 600 българи, сред които вероятно и наши съграждани, противници на комунистически режим. Историята все още мълчи за имената им, за това дали и колко от тях са загубили живота си или са платили най-високата цена за инакомислието в режим на несвобода. Но те са част от миналото на града ни, който е нашия общ дом и сме длъжници на следващите поколения, на които ще поверим бъдещето. Дали ще загърбим паметта за наречените от комунистическата власт “бивши хора” или ще им отдадем дължимата почит, отбелязвайки мястото, станало част от най-мракобесната страница в българската история, зависи от нас.
Изабелла Соколова
{jcomments off}
