Николина Николова и Георги Илиев от неправителствената организация „Партньори Дупница“ се обърнаха към Информационния портал, за да споделят огорчението си от вандалското отношение на неизвестни дупничани, унищожили създадения от местни младежи цветен кът в Младежкия дом. Публикуваме пълния текст на писмото, изпратено в рубриката „Сигнализирайте за...“, както и предоставените снимки и очакваме вашите коментари по темата.
За бодлите на розите
В езика на литературата изразът „бодлите на розата” подсказва, че до и зад красотата често има неща, които не са толкова красиви. Но и че, въпреки тях, си струва да направиш усилия, за да имаш красотата. Тук няма да говорим за метафори, защото няма да има красота. Или по-скоро – ще говорим за това как се погубва красотата. На 23 октомври тази година, 13 доброволци на „Карслеберг България” АД от Благоевград и 13 младежи от рок-училището в Дупница решиха да сътворят красота. Като почистят непочистваните от 20 години вградени саксии в северната част на Младежкия дом. Ако разгледате снимките отдолу, без много думи можете да ги приемете като снимки на тези 20 години преход на душите и умовете ни – бурени и боклуци.
Надявахме се, че като ги почистим и засадим в тях красиви неща – рози и здравец – цветя, може би следващите 20 години няма да са преход, а поход към по-красивите страни в самите нас. Тази причина ни накара да закупим 5 розови храста, всеки от които да символизира една от младежките рок групи. Да показва грижата й, растежа й, красотата й…
Нали упорито твърдим, че младостта е най-прекия път до красивите неща в живота ни. Уви … няма и месец, някой посегна на тези рози.. Деликатно, вероятно по тъмно, без да граби, а като прибира храстите един по един, този тат нощен, като попово прасе, като къртица…. отне до една нашите музикални цветя. И днес – ги няма..
Казахме, че няма да говорим с метафори. Но метафората се налага сама. Ако розите са символ на нашите млади хора, на тяхното усилие да изменят запустението в градини, да насочват безизходиците в перспективи, да садят надежди и очаквания за по-хубави неща, някой отмъкна всички тези неща – младите хора, надеждите, градежите, очакванията…По стар навик отмъкна от общото в своята хилава задна градинка на егоистичното си, крадливо и страхливо битие. Той или тя, без лице, защото тъмното, нощното никога не е имало очи, уши и уста, посегна на 28 младежи и техните 13 приятели – на 5 човешки надежди посадени в рози. Скрито, потайно, с деликатността на кошмар, който може и да забравиш, но от който денят не може да има светлината, която му се полага.
Това е поуката от тази история – много са ни хората кошмари. Много са ни задните, сенчести градини на егоизма и страха. Много са ни крадците на надежда.Този студ гони младите в чужбина и мъти престъпниците, които ни управляват. Нищо друго.
Но въпреки него, пак ще посадим розите си…
